Петя Пеева, гр. Бургас 8000, GSM: 0887 634891, aromarelax@abv.bg

Основно меню

Посетете ни във Фейсбук

ПОДАРЕТЕ!!!

Инфо бюлетин

За безплатна информация за нови статии, промоции и продукти от AROMARELAX.EU, моля въведете вашето име и валиден имейл.



choco [170x].jpg
Начало
ВНИМАНИЕ: Този сайт дава обща информация за ароматерапията и масажните терапии и не заменя консултацията със специалисти!!! Авторката не носи отговорност за проведено самолечение!!!
Печат Е-мейл
ДА ПОМОГНЕМ НА СНЦ „СЪРЦЕ ЗА ЖИВОТНИТЕ” - БУРГАС
Историята на борещото се до последно коте Челси. Да помогнем на живите!
„Дори и най-малкото котенце е съвършенство.“ Леонардо да Винчи
котето челсиНачалото. Здравейте! Аз съм малко, невинно коте, но вече не съм жива. Животът ми поднесе много изпитания и аз се борих до последно, борих се до последна глътка въздух, с мен се бориха и много хора, но накрая съдбата реши да не живея. Едно момиченце ме кръсти Челси, иначе ми викаха мъниче, писанка, мишка, миличка, душичка и т.н. Всички казваха, че съм много красива, не знам, не съм се виждала в огледало. Знам само, че бях много мила и добра. И умна. Не помня как съм се родила и къде. Около мен имаше и други малки котета. Мама беше до нас и всичко беше наред. После изведнъж стана много студено. Някои казват, че съм гледана в дом и са ме изгонили. Може, не си спомням. Знам, че не знаех къде да отида и стоях пред входната врата на кооперацията. Когато през февруари температурите паднаха до минус 10 градуса ме прибраха във входа. Но вече бях настинала. Започнах да дишам тежко, направо траках, дишах с отворена уста и не можех да вървя. Занесоха ме на лекар.

Бронхопневмония. Казаха, че имам бронхопневмония и май белодробен оток. Започнаха да ме лекуват с антибиотици и диуретици. След като ми биха максималния брой инжекции започнах да дишам малко по-леко. Времето започна да става по-топло. През март ми сложиха една тениска в ъгълчето, където стоях. После една кутия от обувки, после кашонче за покрив с топла постелка. Когато започна много да духа, един възрастен мъж ми донесе плочка и затисна кашончето с нея, за да не го отвее вятърът. Дълго време имах дори плюшена играчка и аз си я харесвах, докато накрая не ми я откраднаха. Някой взе и специално купената за мен стъклена купичка за вода, но аз не се сърдя. Когато започна да вали ми сложиха и найлонче отгоре на кашончето. Носеха ми храна, сменяха ми водата. Наричаха се екип за спасяване на болното коте. Понякога поглеждах някого безпомощно с изумрудено зелените си очички и печелех приятел. Беше 7-ми март. Не ми се ядеше много, но се опитвах да оцелея. Аз дишах много трудно, в началото не можех да легна, само седях, изгърбена, с наведена главичка, за да дишам по-лесно. Дишах с отворена уста, хърках и понякога издавах странни звуци, като от поточе. Очичките ми бяха винаги премрежени. Не гледах много настрани. Бях концентрирана в дишането. Трудно ми беше дори да заспя. Когато ме докосваха не реагирах. Пестях както от движение, така и от емоции. Много време мина преди да потъркам главичка в ръката, която ме галеше. Чак след месец започнах да забелязвам птичките, врабчетата, гларусите и всичко наоколо. Обичах и компанията на някои хора. Въпреки че се грижеха за мен, повечето хора не ме пипаха, защото се страхуваха да не се разболеят. Само някои ме галеха и ми показваха, че искат да ми помогнат. Когато ме галеха знаех, че не съм сама на света.

Холистична медицина. Когато стана по-топло започнаха да ми пръскат гърдичките със смес от розова и лавандулова вода за намаляване на възпаленията и стреса. Започнах да лягам, дори си поспивах повече. Веднъж дори не разбрах, че са дошли да ме нахранят. Така сладко си спях на кравайче. Когато се стопли отивах до близката градинка. Там през деня имаше слънчице и беше много приятно. Много трудно вървях. На няколко метра спирах да си почивам. Лягах и дишах с отворена уста, докато събера сили. Дъхът не ми стигаше, но аз се борех и продължавах напред. Все още бях много мъничка, лека като перце. Април стана много топло и стоях в градинката по цял ден. Препичах се на слънце, когато ми ставаше топло лягах под храстчетата на сянка. Вече бях малко по-добре. Не хърках толкова много, въпреки че продължавах да вървя с почивки. За изчистване на дробчетата два пъти на ден ми даваха хомеопатични лекарства, а за укрепване на организма шуслерови соли. В Германия и Англия хомеопатията и шуслеровите соли се прилагат и върху животни. Когато беше топло ме пръскаха с розовата  и лавандулова вода, ако беше студено пръскаха постелката ми. В храната ми слагаха пчелен прашец, понякога ми даваха и специален чай. Купуваха ми мънички гранулки с пробиотици на Royal canin. От време на време ме потупваха по гръбчето и отстрани, за да се  чистят дробчетата ми. Докато беше студено се хранех в кашончето, после скачах на оградката в градинката и там си хапвах с удоволствие. Най-много обичах пакетчетата на Уискас и особено сосчето. Към тях понякога ми слагаха и прясно приготвена храна. Много хора ми носеха храна, дори оставаше и тогава я носеха на другите котки в храстите до казаните. Тъй като покрай градинката минаваха много хора, всички питаха какво ми е и дали не могат да помогнат. Много исках някой да ме вземе в къщи, за да съм на топличко и защитена от кучета и лоши хора, защото въобще не можех да бягам. Но от настинката при всяко вдишване и издишване активно участваше коремчето и хората се плашеха.  Пък и лекарите казаха, че няма да се оправя. Аз хърках все по-малко и се движех повече, но не можех да дишам без коремчето. Понякога започвах да дишам по-тежко само заради емоцията, че е дошъл някой познат да ме види или нахрани. Много ми се радваха  и хората, които гледаха по една-две котки или кучета в къщите си. Най-много ми се радваха децата. Те не виждаха, че съм болна. Когато мина много време някои хора искаха пак да ме заведат на лекар и дори да платят по-скъпи лекарства. Но диагнозата ми беше такава – без шансове за подобрение. Аз не напусках градинката, единствено понякога отивах на по-хубава сянка в съседната градинка или под дърветата, на около 10 метра от първата. Лежах на слънце, спях, хапвах и се миех. Ние сме много чисти животни. В началото не можех много да се чистя, но после редовно си миех личицето, крачетата, гърдичките, гръбчето, въобще всичко. Понякога заспивах с лапичка върху ушенцето.

градинкатаИгри. Градинката беше моят дом. Понякога се криех на спокойствие дълбоко под храстите и излизах, само ако чуех познат глас. Както виждате на снимката тя е много хубава - с борче, големи храсти с падащи листа, цъфнали гладиоли, розови храсти, кученца и тревичка. Само че хората, които идваха на изследвания в лабораторията хвърлят много боклуци в нея – фасове, хартийки, опаковки, чашки от кафета, салфетки, а наблизо имаше казани  и две кошчета. Някои чистеха заради мен, мислеха, че като видят, че е чисто ще спрат да хвърлят. Откакто ме няма градинката отново е мръсна и странно, не изглежда същата без мен. Много ми се играеше, но нямах сили да се движа много, какво остава да подскачам или тичам. Знаете колко обичаме да гоним листенца или каквото се движи, да се закачаме, да се правим, че ни гонят и ни хващат. Ако няма с кого да играем, си измисляме сами игри. Обичах да се търкалям на слънце, а когато слънцето печеше в очите ми замижавах. Ако се чувствах по-силна скубех тревичка или хапех сухия ствол на едно храстче. Или сграбчвах и захапвах пръчката, с която ме закачаха. Ако не ми беше до игри леко хапех  и драсках, преди това обаче предупреждавах с поглед. Обичах и да меся с лапички. Обичах  и да мъркам, въпреки че мъркането ми повече приличаше на хъркане. Чак към края се изчисти. Много обичах да ме галят по гърдичките, главичката, гръбчето, вратлето и ушенцата. Във входа имаше две кученца, които искаха да си играем, но още не бях готова и те търпеливо чакаха. Веднъж си наточих ноктите на едни маратонки. Но не ми се разсърдиха, беше много мило, когато правех нещо различно. Както и когато за пръв път легнах по коремче с присвити лапички, а не както обикновено на една страна. Същата вечер изчезнах. 

Похищение. Не знам как една събота вечер се озовах отново пред клиниката.
През деня из града започнаха да летят пухчета, които ми дразнеха нослето, а вечерта имаше пълнолуние и перигей. Аз дотам сама не можех да стигна, май някой ме занесе и остави отпред. Искал е да помогне или просто да се отърве от мен. Там обаче нямаше никой. Нямаше къде да легна на топло, минаваха непознати хора, котки и кучета. Не ми хареса. Чак в понеделник ме видяха от клиниката, дадоха ми едно хапче, но пак казаха, че няма да се оправя. Когато в понеделник вечерта ме намериха от кооперацията от стреса не бях яла и едва дишах. Върнаха ме на познатото място. Направиха ми ново кашонче, защото старото беше изчезнало. Някои помислили, че са ме взели да ме гледат, но нямах такъв късмет. Три ми трябваха да се възстановя от преживяното. Изпитанията обаче ме преследваха.

Пожар. Тъкмо започнах да се оправям и запалиха една кола на 3 метра от моето кашонче. Тротоарът стана черен, звънците и камерата на входната врата се стопиха, както и металната табела с номера на блока. Огънят пръскаше по кашончето, найлончето се стопи, напълни се със стъкла. Не знам как успях да мина край горящата кола и да избягам. Много се уплаших. Беше много шумно цяла нощ. Въздухът беше пълен с дим и много миришеше на изгоряло дни наред. През нощта спах на студено в градинката. На другия ден бях толкова слаба, че нямах сили да стоя на краката си. Нахраниха ме легнала. Освен това цял ден летяха пухчета и кацаха по мен. Пак ми трябваха 3 дни да се възстановя. Направиха ми ново кашонче, постелиха бяло чаршафче  и го сложиха по-близко до градинката, далеко от пепелта. Там не ми беше много удобно, защото беше на много открито, но нямаше как. Поне нямаше да вали отгоре. Беше май. Започнаха дъждовете. Пръстта в градинката стана мокра и не можех да си лежа там. Или седях на оградката или в кашончето. Хората продължаваха да са добронамерени, докато една жена с власт във съседния вход не заплаши да ме изгони, да ми хвърли кашончето и да глоби хората, които ме хранеха, защото съм в района на кооперацията. Аз на друго място нямаше да оцелея. Не им пречех, не вдигах шум и не ги закачах. Продължаваше да вали. Веднъж не можах да се скрия и цялата се намокрих хубаво. Добре че ме подсушиха преди да падне нощта. После стоях само в кашончето. На 20-ти за малко да ме вземат. Припознаха ме за изчезнало преди време любимо коте, но нямах черно петънце на лявото краче, а пък и не бях мъжко.

Без кашонче. По време на дъждовете една вечер ми изхвърлиха кашончето до недостижимата за мен съседна сграда. През нощта спах на мокрото и студеното и на другия ден пак не можех да дишам и да се изправя на краката си. Като разбра за заплахите и за измисления закон, една жена се скара с властната жена и ми върнаха кашончето по-близо до градинката и под покрив, защото прогнозите бяха за още поне 10 дни дъжд. Бързо намериха и нова плоча за основа. Не е като във Виена – цял ден да обикаляш един камък няма да намериш. Вечерта ме носят до новото място. Малко съм качила на килограми. Оглеждам се предпазливо. Не ми харесват тези местения, ама няма как. Стана ясно, че няма да оцелея на открито. Всеки можеше да ми хвърли кашончето и мен самата някъде. Въпреки че от десетина дни почти не хърках, продължавах да дишам тежко и да не мога да се движа много. Бях изложена на риска да мине куче или лош човек и да ме нарани. Късметът си е до време. Преди седмици хората видяха, че има една фондация за закрила на животните, но те нямаха пари и нямаха къде да приютят животните. Тогава се отказаха да търсят помощ от нея. Пък и имаше надежда, че ще се оправя и ще започна да дишам нормално. Сега обаче нямаше време.

Фондацията. От фондацията казаха, че ще ми намерят дом, въпреки че е много трудно и събират по-малко пари, отколкото са им нужни да помагат на болните животни. Това е единствената фондация в Бургас, която се грижи и за котки, не само за кучета. Към момента дължат пари на клиниката, с която работят, както и на доставчици. Условието беше да ме заведат в клиниката за преглед, за да знаят какво е здравословното ми състояние. През нощта бях спала на новото място, сутринта успях да намеря пътя и да стигна до градинката. Намериха ме да се препичам на слънчице. Измяуках за поздрав както винаги, но вместо да ме нахранят ме качиха в колата. Повече не видях градинката. Аз се притесних много, не знаех къде отивам, повдигах главичка да видя къде съм, започнах да дишам все по-тежко, задушавах се, езичето ми посиня. В това състояние ме видя лекарят. Сложи ме в кислородната камера, докато се съвзема. После ме прегледа и на рентгеновите снимки видя, че дишам трудно, защото имам гръден капак (хлътнал гръден кош), който притиска дробчетата и сърцето ми. Може да е по рождение или от травма – удар, ритник. С това дишане нямаше да оцелея още дълго, особено на улицата. Можеше да се направи операция. Хората ме познаваха като борец. Помнеха колко лошо ми беше в началото и се справих. Съгласиха се и вярваха, че ще оцелея. Нямам снимки от живота край кооперацията – няма да ме видите как спях, препичах се на слънце или седях на оградката. Толкова силно се борих, че всички бяха сигурни, че ще оцелея и ще ме снимат като здраво коте. Понякога изглеждах много мъничка - свита на кравайче и заспала, особено в нечий скут, но ако надникнехте в очите ми, щяхте да видите колко съм пораснала. Имам само това клипче от клиниката.

Операцията. Пренощувах в клиниката. Там бяха много мили с мен, а и те видяха, че имам добър характер. На 23-май беше операцията, обаче организмът ми вече беше твърде изтощен и не можах да издържа на натоварването. По време на операцията стана ясно, че май някой ме е ритнал и така съм получила травмата. Не помня да съм правила лошо на никого и да съм пречила на някого. Била съм мъничка и този удар промени живота ми. Така мина една година от моя живот на земята. Сега може би съм някъде другаде на топло, чисто и спокойно място. Ако фондацията имаше пари може би още щях да съм жива и да радвам хората. Аз имах воля за живот.

За другите. Мен вече ме няма, но тук на земята продължава да има животни, които са ритани, бити, хвърляни от високо, безпричинно преследвани, премазвани, тровени, бесени, гонени, прострелвани или просто болни. След 4 години доброволческа работа във Фондация Приятели на животните в Бургас, създадохме СНЦ „Сърце за животните”, чийто приоритет ще бъде създаване на кастрационен център за бездомните животни в Бургас. Само чрез значително намаляване на популацията на бездомни животни можем да помагаме на всички животни в нужда.

Натрупаният опит през последните години в друга организация логично води до извода да не се бяга след проблема, като се търси решение за всяко пострадало животинче, а да се намери радикално решение. Наситихме се на сигнали на отчаяни хора в опити да спасят поредното болно или заплашено животинче. Една кастрирана котка спасява 12 котенца на година или 180 котенца а един живот. Всички, които виждат смисъла в превантивната дейност, са добре дошли!

Аз знам, че хората са добри, видях много такива за краткия си земен път. Помогнете като посетите нашата фейсбук страница и я споделите с приятели. Купете си нещо от разнообразния базар и спасете живот!

Аз, Челси, ви гледам отгоре и благодаря за помощта!

 
< Предишна